|
В условията на световна финансова и икономическа криза, свиване на потреблението и ограничени финансови ресурси, редица търговски дружества изпитват затруднения при извършване на разплащанията по търговски сделки и съответно събиране на своите вземания по такива сделки. Често при изчерпване на възможностите за преговори и заплащане на дължимите суми от търговското дружество – длъжник, съответният кредитор стига до въпроса за принудително събиране на вземанията си. Законодателят е уредил две процедури по принудително изпълнение, а именно индивидуално принудително изпълнение по реда на Гражданския процесуален кодекс („ГПК”) и универсално принудително изпълнение по реда на Търговския закон („ТЗ”). Характерен белег на универсалното принудително изпълнение е необходимостта от справедливото удовлетворяване на множество кредитори. Следва да се има предвид, че при конкуренция между индивидуално и универсално принудително изпълнение, законодателят дава предимство на универсалното с оглед защитата на правата на повече от един кредитор и на правната сигурност като цяло[1], като единственото изключение е по чл. 193 от Данъчно –осигурителния процесуален кодекс.Предмет на настоящата статия е не всеобхватният анализ на производството по несъстоятелност, а значението на началната дата на неплатежоспособност (свръхзадълженост), определена от съда в производството по несъстоятелност. Самото производство по несъстоятелност се открива със съдебно решение по чл. 630 от ТЗ, при наличието на определени от закона предпоставки. При постановяването на това съдебно решение съдът е задължен съгласно чл. 630, ал. 1 от ТЗ, да се произнесе по определен кръг от въпроси и един от най-важните е началната дата на неплатежоспособност (свръхзадълженост). Съдебното решение по чл. 630 от ТЗ и определената начална дата имат действие по отношение на всички независимо дали са участвали в производството или не[2]. Началната дата се определя винаги като дата преди постановяването на съдебното решение по чл. 630 от ТЗ. Периодът между началната дата и датата на съдебното решение за откриване на производство се определя от правната доктрина като т.нар. подозрителен период[3]. Редица правни действия на длъжника, извършени в този период и изрично определени от закона са атакуеми по отношение на тяхната валидност от страна на кредиторите. Чл. 646, ал. 2 от ТЗ определя сделките, които могат да бъдат обявени за нищожни по отношение на кредиторите, като въпреки краткия текст на разпоредбата техният кръг е доста широк – изпълнение на парично задължение, независимо от начина на изпълнението; учредяване на залог, ипотека или друго обезпечение върху имуществено право от масата на несъстоятелността; възмездна сделка с имуществено право от масата на несъстоятелността, при която даденото значително надхвърля по стойност полученото; безвъзмездна сделка с имуществено право от масата на несъстоятелността. Би могло да се приеме, че така определените сделки обхващат всички парични плащания на длъжника и учредяването на всички обезпечения извършени през подозрителния период.От изложеното по-горе е видно същественото значение на определянето на началната дата на неплатежоспособност и последиците от нейното определяне за голям кръг от кредитори. Съдът определя началната дата на неплатежоспособност въз основа на твърденията на молителя, инициирал производството, и събраните по делото доказателства. Законът определя какво представлява неплатежоспособността като състояние на един търговец, но наличието на неплатежоспособност и моментът на нейното настъпване (началната дата) се преценяват от компететния окръжен съд по седалището на търговеца. Преценката относно началната дата винаги се отнася до минал период, което допълнително я затруднява. Това обстоятелство, съчетано с неучастието на всички заинтересовани кредитори, необходимостта от сериозна финансово – икономическа оценка, както и факта, че родово компетентен е окръжният съд по седалище на търговеца водят до възможност за създаване на разнородната съдебна практика на съответните съдилища и дори на ВКС[4], позволяваща определянето на различни моменти (начални дати), към които следва да се счита настъпило състоянието неплатежоспособност. Посочените съдебни решения показват сложността на определянето на самия факт на неплатежоспособност и цитирането им няма за цел да се анализира в детайли определянето на неплатежоспособността като състояние на търговеца. Спорни са въпросите дали длъжникът е неплатежоспособен при неплащане на задълженията на един кредитор и плащане на много по-големи задължения към друг кредитор и очевидна финансова възможност за плащане, дали оценката на дълготрайните му активи следва да се взема предвид за крайния извод на съда относно неплатежоспособността, дали липсата на бързоликвидни активи и свободни парични средства е само временно състояние и с оглед останалите активи на търговеца е белег за неплатежоспособност, дали началната дата на неплатежоспособност следва да съвпада с неизпълнението на определени задължения, дали в крайна сметка искането за плащане от страна на кредитора не може да се удовлетвори по пътя на индивидуалното принудително изпълнение. Би могло да се поддържа твърдението, че теоретично е възможно и в много случаи, вероятно, различните окръжни съдилища да мотивират и постановят различна начална дата на неплатежоспособност по дела със сходни фактически състави. Последицата е, че различното тълкуване на закона, когато е приложен към подобни факти позволява твърде широки граници при определянето на началната дата. В резултат на това е възможно ощетяването на едни кредитори за сметка на други, тъй като сделките и обезпеченията на някои от тях могат да попаднат в подозрителния период само въз основа на решението на първоинстанционния съд и без участието на всички заинтересовани кредитори. Не без значение е фактът, че след подаването на молба за откриване на производство по несъстоятелност и до постановяването на съдебното решение по чл. 630 от ТЗ, производството се провежда само между длъжника и молителя[5]. Единствената възможност за друг кредитор да се присъедини е до приключването на първото заседание по делото[6]. Първото публично обявяване на факта, че има подадена молба за откриване на производство е на практика е публикуването в Търговския регистър на решението по чл. 630 от ТЗ. Това е минимална гаранция за интересите на кредиторите и възможността им да вземат отношение по въпрос от такава важност, като началната дата на неплатежоспособността.[7] Фактът, че кредитор с имуществен интерес няма гарантирана възможност да бъде конституиран като страна в производството при постановяването на решението по чл. 630 от ТЗ и определянето на съответната начална дата, води до две основни правни последици. Посочената по-горе – лишен е от възможността да представя пред съда свои твърдения и доказателства, които биха допринесли за по-точно определяне на началната дата. На второ място, неучастието в производството при постановяването на решението по чл. 630 от ТЗ лишава такъв кредитор и от възможността да обжалва постановеното решение[8]. Законодателят е стеснил кръга на кредиторите, които биха могли да обжалват първоинстанционното съдебно решение по чл. 630 от ТЗ, като критерий за обжалване не е наличието на правен интерес от обжалването. Съгласно чл. 613а, ал. 1 от ТЗ- решенията по чл. 630 и 632 могат да се обжалват само от страните участвали в първоинстанционното производство т.е. молителя и длъжника. По изключение такова право имат единствено трети лица, които имат вземане, произтичащо от влязло в сила съдебно решение или от влязъл в сила акт, установяващ публичноправно задължение, по аргумент от чл. 613а, ал. 2 от ТЗ. Такава е и константната практика на ВКС, според която процесуално недопустими са включително и жалбите срещу определената начална дата, подадени от кредитори, в полза на които има издадени изпълнителни листове въз основа на заповеди за изпълнения или заповеди за незабавно изпълнение[9]. По този начин определянето на началната дата от първоинстанционния съд (окръжен съд), въпреки че може да е неправилно и несъответстващо на вече установената съдебната практика, става окончателно за кредиторите които не са били молители и нямат окончателно съдено решение относно своето вземане. Основният проблем, върху който тази статия акцентира, е невъзможността за обжалване на решението по чл. 630 от ТЗ. При наличието на правен интерес от обжалване, за подаване на жалба не би следвало да се изисква като положителна процесуална предпоставка окончателност на правния спор относно вземането на съответния кредитор. От друга страна, заповедите за незабавно изпълнение са предвидени като по-бърз способ за издаване на изпълнителен лист въз основа на нотариален акт, договори с нотариална заверка на подписа, банкови извлечения и други основания, предвидени в закона. Счита се, че документите, въз основа на които се издават заповедите за незабавно изпълнение, сочат към основателност и доказаност на претенцията и дори при възражение на длъжника и образуването на съдебно дело, издаденият изпълнителен лист не се обезсилва. От юридическа гледна точка, прилагането на ограничението на закона води до несправедливо удовлетворяване на кредиторите като обезпечените кредитори губят реда си по чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ и преминават в реда на хирографарните кредитори по чл. 722, ал. 1, т. 8 от ТЗ. В допълнение, изправните кредитори получили плащания могат да бъдат принудени да върнат платените суми. На практика също така се обезмисля производството по издаване на изпълнителен лист по реда на заповедите за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и на заповеди по чл. 410 от ГПК, защото вземането, за което е издаден изпълнителният лист на кредитора не е съдебно потвърдено. Като пример може да се даде следния случай. Дружество – длъжник Х, срещу когото е открито производство по несъстоятелност има 6 кредитори. Съдът определя начална дата на производство по несъстоятелност въз основа на неизпълнено задължение от Х за около 300 лева към друго дружество – кредитор. В същото време след така определената начална дата, дружество – длъжник Х е изплащало заплати в хиляди левове, купило е земя за стотици хиляди левове, взело е заеми от банки, обезпечени с ипотеки и т.н. Очевидно, началната дата на неплатежоспособност е била определена неправилно от съда, тъй като след тази дата дружеството – длъжник Х е било платежоспособно и очевидно е могло да плати 300 лв. ако поиска. Банката и други големи кредитори, които са отпуснали заеми срещу ипотеки или са сключили сделки, са извършили икономическа преценка като са проверили състоянието на фирмата Х и са знаели че същата е платежоспособна и можела да погасява задължения за много повече от 300 лева. С така определената начална дата впоследствие банката и кредиторите с ипотека губят своите обезпечения – ипотеки, защото тези обезпечения са дадени на дата следваща началната дата определена от съда по-късно и реда си за удовлетворяване. Последиците от ограниченото от закона и съдебната практика право на обжалване на съдебното решение по чл. 630 от ТЗ и определената в него начална дата на неплатежоспособност са твърде сериозни. Това ограничение пряко засяга и застрашава интересите на всеки кредитор, който е получил парично изпълнение на задължение длъжника, кредитори в полза, на които са учредени обезпечения. Не са гарантирани и кредиторите с вземания, произтичащи от нотариални актове, спогодби или други договори с нотариална заверка на подписа с длъжника, по които са издадени и изпълнителни листове. Такова законодателно решение е спорно като ефект върху правната сигурност в търговския оборот, накърнява основите на кредитирането, доколкото застрашава събирането на задълженията и удовлетворяването на кредиторите. Засегнати от подобна практика са както всички банки, в чиято полза има учредени договорни ипотеки или получили изпълнителни листове на основание счетоводни извлечения от сметки, така и всяко търговско дружество, предоставило кредит срещу обезпечение или дори само получило плащане от своя контрагент. В условията на икономическа криза, при висока вътрешнофирмената задлъжнялост, липса на свежи финасови ресурси и увеличени рисковете за неплатежоспособност подобни правни разрешения биха ограничили съществено защитата на кредиторите и съответно кредитирането. Безспорно е, че значението на въпроса е толкова значимо, че следва задължително да се предвиди възможност за кредиторите с изпълнителен лист или за кредиторите с правен интерес да обжалват решението по чл. 630 от ТЗ. В тази връзка би било препоръчително законодателят да отчете наличието на това създаващо явна неравнопоставеност на различните кредитори нормативно разрешение и, de lege ferenda, да предприеме адекватните действия за неговото усъвършенстване. Същевременно полезна би била и намесата на ВКС, който по пътя на тълкувателната си дейност би могъл да обобщи съществуващата до момента практика и да изрази становището си относно въпросите за правилното определяне на обективните критерии за състоянието на неплатежоспособност и нейната начална дата. [1] Аргумент от чл. 638 от ТЗ, Определение № 151 от 03.07.2006 г. на ВКС по т. д. № 144/2006 г., ТК, 5-членен състав; Решение № 441 от 10.06.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1560/2003 г., I т. о. (Статията е публикувана в Дайджест „Търговско и конкурентно право“, 2010 г., кн. 05) |
