Интернет, за добро или лошо, доведе до пълна промяна в „правилата на играта“ по отношение на разпространението на информация, като демократизира публикуването и разшири възможностите за достигане до неограничен кръг лица. В епохата на частни уебсайтове, лични постове, блогове и социални мрежи физическите лица много лесно могат да разпространяват информация, засягаща всяко друго лице (независимо дали то е физическо, юридическо или е публичен орган). По този начин се увеличават и възможностите за нарушаване правата на личността чрез публикации в Интернет. Еднозначна е практиката, че при такова нарушаване на права, когато са увредени интересите на физическо лице, може да се търси обезщетение за неимуществени вреди. Все още е спорен въпросът дали е допустимо присъждане на такова обезщетение в полза на юридически лица и доколко накърняването на интересите на дружества заслужава обезщетяване.
Основни виждания в съдебната практика
По-старата практика на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) приема, че правата на личността по определение могат да принадлежат само на физически лица, поради естеството и последиците от упражняване на тези права (тъй като, например, болката и страданието са присъщи само за човека). Постепенно тази практика се изменя, като Обединеното кралство е сред първите държави в Европейския съюз, която отстоява становището, че вредите, за които се иска обезщетение и които са причинени от публикувани в Интернет данни, съответстват на търговски загуби за юридическите лица.
Вътрешното законодателство на много държави членки предоставя защита на репутацията и доброто име на юридическите лица като част от техните законоустановени права. Отговорността за такъв тип вреда не се ограничава до защита на основните права, прогласени на конституционно ниво. Следователно, тези правила неизбежно са приложими както за физическите, така и за юридическите лица.
Защитата на правата на личността на юридическите лица води до (или е необходима за) други права, с които разполагат тези лица, като, например, правото на собственост или свободата на стопанската инициатива (и много други права, прогласени в програмни международни актове в областта на защитата на правата). Като се прилага тази логика, нарушаването на правата на личността на дружество, изразяващо се в накърняване на неговото добро име и репутация, би се тълкувало като нарушаване на неговите икономически права. Следователно ефективната защита на тези икономически права изисква също защитата на техните права на личността.
При съпоставка между правата на личността на физически лица и правата на юридическите лица по-старата практика е склонна да приеме, че правата на дружествата са по-маловажни или дори несъществуващи спрямо тези на физически лица. Това становище се аргументира от ЕСПЧ с доводи, които се обобщават по следния начин: „Вътрешно присъщата стойност на правата на личността означава, че сами по себе си те заслужават защита. Правата на личността могат да се разглеждат като еманация на човешкото достойнство. Човекът заслужава защита дори само поради факта, че съществува. Ако се възприеме тази концепция за права на личността, действително от интелектуална гледна точка би било трудно да се припише такъв статус на юридическо лице.“
В сравнителноправен аспект, съгласно немското право, защитата на общите права на личността има конституционни корени. Защитени са както физическите, така и юридическите лица. Правото на личността на предприятието защитава репутацията му и неговата конституционно гарантирана свобода на да извършва стопанска дейност. Във Франция съдебната практика е възприела, че юридическите лица разполагат с някои права на личността, по-специално когато техните чест и репутация са изложени на риск.
В България съзнателното селективно и непълно свеждане до публично достояние на твърдения, без да е извършена надлежна проверка относно истинността на информацията, създава предпоставки за увреждане интересите на съответния субект, независимо дали той е физическо или е юридическо лице.
Деликтна отговорност
Съгласно съдебната практика на ВКС, признатото и гарантирано от Конституцията на Република България право на мнение, когато се упражнява с оглед увреждане доброто име на трети лица, съставлява превратно упражняване на това право. Подобно виновно поведение на авторите на неистински, непълни и заблуждаващи обществеността сведения и твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определено обстоятелство или явление, обуславят ангажирането на деликтна отговорност.
Наказателна отговорност
Българските съдилища нееднократно са имали възможността да се произнесат, че когато осъществяването на такова поведение е извършено при съзнаване неистинността на разгласените обстоятелства, това, че те са компрометиращи и тяхното узнаване е целено, еднозначно сочи за наличието на умисъл. От обективна страна, когато подобни деяния са извършени в Интернет пространството и сред неопределен кръг членове на обществото извън виртуалното пространство, това поведение безусловно запълва квалифициращите елементи на престъплението клевета по Наказателния кодекс.
Отговорност по отношение на потребителите
Разгласяването на изказвания, които не са общи и са неподкрепени с доказателства за съществуването на незаконосъобразни дейности, които да са извършени от юридическо лице, не просто засягат доброто име и търговската репутация на това лице, но и застрашават интересите на неограничен кръг лица, които по този начин са въведени в заблуждение.
С оглед на гореизложеното, следва да се приеме, че макар и с известни колебания, българската съдебна практика постепенно приема, че защитата срещу уронване на доброто име на юридическо лице, е възможна по следните начини:
- По гражданскоправен път чрез присъждане на обезщетение и деликтна отговорност на извършителя;
- По наказателноправен път – когато са налице елементите от фактическия състав на престъплението клевета и/или обида по Наказателния кодекс;
- По пътя на административното производство пред Комисията за защита на потребителите, когато се увреждат или е възможно да бъдат увредени интересите на потребителите;
- По пътя на административното производство пред Комисията за защита на конкуренцията, когато увреждането се извършва от конкурент.