През годините могат да се открият различни позиции и противоречива съдебна практика по въпроса дали се запазва компетентността на арбитражния съд при прехвърляне на вземане за разглеждане на спорове между длъжника и приобретателя на вземането по силата на арбитражна клауза, сключена между длъжника и първоначалния кредитор. Тези противоречия обаче се преодоляват от Общото събрание на Търговска колегия на Върховния касационен съд („ОСТК на ВКС“) с постановеното от него Тълкувателно решение № 1/2023 г. от 21.02.2024 г. („Решението“).
В Решението са разгледани аргументи в защита и на двете позиции. Според първата от тях, доколкото арбитражното споразумение е с относително самостоятелен характер спрямо договора, в който е инкорпорирано, следва да бъде подчинено на отделен правен режим и респ. при цесия арбитражният съд не следва да е компетентен да се произнесе по спор, касаещ цесионера, който не е бил страна при сключване на арбитражната клауза.
Във втората теза, която именно ОСТК на ВКС приема за правилна, се застъпва виждането, че компетентността на арбитражния съд се запазва и след прехвърляне на вземане. Тази позиция в Решението е обоснована на това, че въпреки уредената в закона самостоятелност на арбитражната клауза, то все пак е зависимо от материалното право, чиято защита осигурява. За да съществува, е задължително да има налично материално правоотношение, по което има или може да възникне спор – в този смисъл арбитражната клауза обслужва вземането и трябва да бъде третирана като принадлежност на прехвърленото материално право въпреки самостоятелния си процесуален характер. ОСТК на ВКС приема също и че доколкото изборът на арбитраж не се прави с оглед личността на кредитора, а с оглед доверието в съответния избран арбитраж, не следва да има причина споразумението да не се прехвърля при цесия на вземането – при липсата на изрична правна уредба, въвеждаща подобно ограничение. Запазването на действието на арбитражната клауза също така гарантира предвидимостта в отношенията между страните по материалното правоотношение, доколкото им е била предварително известна и те очакват разрешаването на споровете помежду им да се осъществи именно от избрания арбитраж. Точно обратното – ако се приеме, че арбитражното споразумение не подлежи на прехвърляне заедно с цедираното вземане, първоначалният кредитор би могъл едностранно чрез прехвърляне на вземането да дерогира действието на арбитражната клауза, инкорпорирана в договора, въпреки и независимо от волята на длъжника, с което потенциално да влоши неговото положение.
С така изложената в Решението аргументация, ВКС категорично приема, че с прехвърлянето на вземането на нов кредитор и с уведомяване на длъжника за цесията арбитражната клауза, включена в материалния договор, запазва действието си при бъдещ спор между цесионера и длъжника, доколкото е валидно сключена и годна да породи правно действие.
С пълния текст на Решението на ОСТК на ВКС може да се запознаете тук.
