Законът за адвокатурата („ЗАдв“) предвижда хипотези, в които адвокатът може да предоставя безплатно правна помощ и съдействие на свои клиенти, когато те са:
- Лица, които имат право на издръжка;
- Материално затруднени лица;
- Роднини и близки или други юристи.
При така предоставена адвокатска помощ ако насрещната страна в производството бъде осъдена да заплати направените по делото разноски, адвокатът има право да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение, чиито размер се определя от съда (чл. 38, ал. 2 от ЗАдв).
В тези случаи обаче се е породила противоречива съдебна практика. Не е еднозначно решен въпросът има ли право съдът да прави преценка за наличието на основание за предоставяне на безплатна правна помощ при направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, или споразумението между страните по договора за правна помощ само по себе си е обвързващо за съда. Именно с оглед разнородните разрешения на съдилищата е образувано тълкувателно дело № 3/2025 г. пред Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд („ОСГТК на ВКС“), с което да е даде окончателен отговор на изложения въпрос.
Едната позиция, която може да бъде застъпена, е, че за да се присъди от съда адвокатско възнаграждение при направено искане по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, е достатъчно да се представи в производството договор за правна помощ, съгласно който същата се предоставя безплатно. Волята на страните и тяхната преценка за наличие на някое от основанията, посочени в закона, са достатъчни, за да бъде присъдено възнаграждението – не се счита за необходимо доказването на съответните обстоятелства от страните по договора.
Обратната позиция, която също се среща в практиката, се базира на разбирането, че за да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатно оказана адвокатска помощ и съдействие, трябва същата да е предоставена на лице, принадлежащо към някоя от посочените в ЗАдв категории; насрещната страна да е осъдена да заплати разноските в производството; след което следва да бъде направена преценка от съда, който да установи наличието, респ. липсата на материална затрудненост (право на издръжка или роднинска и др. връзка) на страната, получила безплатна правна помощ. В тези случаи преценката следва да се прави за всеки конкретен случай въз основа на данните по делото. При липса на спор между страните за достатъчно основание следва да се приеме наличието на договор за правна помощ, съгласно който същата следва да се предостави безплатно. Отсрещната страна обаче би могла да оспори тези твърдения, като съответно носи тежестта за доказване на липсата на предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ.
Безспорно разрешението, до което Върховният касационен съд ще достигне – в която и насока да е то, ще даде отражение не само с оглед правомощията на съдилищата, а и с оглед свободата на договаряне на страните по договорите за правна помощ. Ще сме в очакване да разберем съответно дали ВКС ще предпочете да застъпи по-стриктния подход, за да ограничи злоупотребата с право и да гарантира приложението на нормативно-установената за адвокатите възможност за получаване на възнаграждение само когато действителното фактическо положение е обосновавало предоставянето на безплатна правна помощ; или ще даде превес на волята на страните като водещо и достатъчно основание за предоставяне на безплатна правна помощ и пораждане на правото на възнаграждение.
Настоящата новина служи само за информация и има за цел да обърне внимание върху някои специфични изисквания на законодателство. Настоящото не представлява юридически съвет. За цялостно разбиране на дискутираните по-горе въпроси и преди да предприемете действия в тази връзка, Ви препоръчваме да се консултирате с адвокатите при Адвокатско дружество „Илиева, Вучева & Ко.”.
